Потомците разказват

Из статията на Иван Климентов Шапкарев „150 години от рождението на Кузман А. Шапкарев. Нов щрих към портрета на големия патриот”

През 1984 г. се навършиха 150 години от рождението и 75 г. от смъртта на забележителния възрожденски деец Кузман Анастасов Шапкарев. Нашата научна и културна общественост достойно ознаменува юбилея, който стана повод както да си припомним за динамичния живот и патриотичното дело на един от най-светлите радетели на Българското възраждане, така и да насочим вниманието си към неговото скромно и все още не напълно изследвано книжовно наследство.
Роден в гр. Охрид на 13 февруари 1834 г. син на съвсем бедни и неграмотни родители, завършил само трети клас на гръцко училище, Кузман А. Шапкарев се подготвя за учителската професия по пътя на самообразованието и самоусъвършенстването . Благоприятно и решаващо влияние за израстването на любознателния и упорит в труда младеж оказват двама учители – Янаки Стрезов, негов вуйчо, и безсмъртният родолюбец от Струга и борец за духовното освобождение на българите Димитър Миладинов, станал по-късно негов тъст. Първият го насочва към учителското поприще, а другият го вдъхновява към новаторство в българското училище и в просветното дело в Македония. Тридесет години – от 1854 до 1884 г. – Кузман Шапкарев учителства в различни градове на Македония, като двадесет пъти е принуден да сменя училища и пак да се връща в някои от тях . С родолюбивата си дейност той става неудобен за турските власти, гръцките фанариоти и чорбаджиите – гъркомани.
Успоредно с учителската си дейност Шапкарев страстно се отдава на обществените борби за църковна независимост, на многодесетилетни фолклорни занимания и етнографски проучвания, на активна публицистика. Същевременно води записки, които по-късно оформя като „Материали за историята на възраждането на българщината в Македония”. Те му отреждат достойно място и сред историографите на Възраждането ни. Заради своите плодоносни родолюбиви занимания Шапкарев е избран през 1875 г. за дописен член (дн. член-кореспондент), а през 1900 г. за редовен член (дн. академик) на Българското книжовно дружество, прераснало в Българска академия на науките .
[…] През 1984 година бяха публикувани изцяло „Материали за възраждане¬то на българщината в Македония”. Взел активно участие в просветната и църковната борба за духовното освобождение на българското население в Македония, Кузман Шапкарев ни е оставил богата и правдива картина за епохата и за дейците. С това свое произведение той заема заслужено място и сред историографите на Българското възраждане. Нашата историческа наука тепърва ще проучва и изследва този автобиографичен труд и ще черпи от неговия патриотичен извор. Затова с увереност можем да твърдим, че бъдещето ще определи още по-ясно и точно мястото и значението на Кузман Шапкарев сред плеядата беззаветно верни на народното дело дейци на Възраждането.
[…] … ще приведа и откъс от написаните през 1960 г. „Спомени” на Амалия Николова Шапкарева . След като разказва за студентските години на Климент Шапкарев (1894–1898) за отделни случки от общуването на Климент и Гоце, за изключването на Климент от Софийския университет като един от организаторите на студентските вълнения по повод убийството на Алеко Константинов през май 1897 г. „тя пише: „Гоце през това време беше в София. Минаваше нелегално в Македония и всякога минаваше през Самоков. Гостуваше при дядо ви Кузман или при моите родители. Неговото гостуване както при дядо ви, така и при нас беше най-голямото ни щастие. Изпращахме го с най-хубави пожелания пак да го видим между нас жив и здрав. При едно отиване вътре Нана (Екатерина Шапкарева – съпругата на Кузман Шапкарев – б.а.) му даде вълнени чорапи, а аз му дадох пълно бельо и горна риза. И когато се върна, ни направи комплимент. Каза: „Чорапите на тетка Катерина и бельото на Амалия ме запазиха”. Да знаете колко съм се радвала. На връщане към София му дадох букет от рози. Това беше и последното ни виждане. И колко много плаках (след гибелта му – б.a). Като за роден брат”.
Съобщението на А. Шапкарева предава естествената задушевност на връзките между Г. Делчев и семействата на Шапкареви и Примджановци от Македония. Най-ценното обаче в него е това, че фиксира приблизително началото и края на края на връзката Кузман Шапкарев – Гоце Делчев. Според твърдението на А. Шапкарева, началото трябва да се търси между ноември 1896 г., когато Гоце Делчев напуска своя пост на главен учител в Банско, поема пътя на професионален революционер и се установява в София, краят – към май 1897 г., когато Климент Шапкарев е изключен от Софийския университет. Що се отнася до споменатото „последно виждане”, то следва да се отнесе най-рано през късна пролет или лятото на 1902 г., когато във високоразположения Самоков цъфтят розите. Във всеки случай след средата на юни, когато Амалия е станала снаха на Кузман Шапкарев и е била вече в неговия дом.
[…] Познавайки различните мнения за разрешаването на македонския въпрос, той свързва мечтата си за освобождението на Македония и Одринска Тракия с дейността на своя ученик Гоце Делчев и Вътрешната македоно-одринска организация. Вероятно за това има принос и синът му Климент, който от втората си студентска година (1895 г.) е посветен ритуално в организацията, взема активно участие в живота й в София – намира се в тясна връзка с нейните ръководители, задграничните представители. Именно в качеството си на такъв представител Гоце отива в Самоков, за да организира началния пункт на един от каналите към Македония.
Кузман Шапкарев и Гоце Делчев са две несъизмерими личности, всяка от които със свое величие в областта на своите занимания. Онова, което ги обединява и сближава делата им, е патриотизмът, стремежът към свобода и дълбокият демократизъм.
И тук, разбира се, съществуват различия. Както пише проф. Иван Д. Шишманов, патриотизмът на К. Шапкарев стига до пароксизъм , т.е., до болезненост. Патриотизмът на Гоце Делчев, от своя страна стига до саможертва. Стремежът си към свобода и готовността си за борба К. Шапкарев доказва в движението за духовно освобождение на българите в Македония. Гоце Делчев става ръководител на въоръжената революционна борба. Демократизмът на К. Шапкарев е дълбоко народностен и кристално чист като вечния извор на народното творчество, което в неговите очи и съзнание е доказателство за българската историческа правда. Демократизмът на Г. Делчев е друг. Делчев е революционен демократ. Той гледа към бъдещето на човечеството, затова има привлекателна сила за всеки честен патриот, а К. Шапкарев е такъв. Такива са убежденията и на Климент Шапкарев, на младата учителка Амалия Примджанова и на родственицата – учителка Янка Каневчева. Едно съзвездие от млади и прогресивни учители се изправя до учителя-просветител и му помага да направи и последната крачка. Да премахне от съзнанието си онова колебание: „А по-сетне? Ще видим!”, за което пише на А. Д. Йосифчев през 1895 г.
Кузман Шапкарев остава с младите и дава това, което позволяват напредналите му години. Той превръща своето жилище в гостоприемен дом за Гоце Делчев и други изтъкнати функционери на ВМОРО, преминаващи през началния пункт на Самоковския канал към вътрешността на Македония и Одринско, както и на някои хора от състава на четите. Освен това домът на К. Шапкарев е седалище на ръководителя на пункта през цялото време от юни 1897 г. до септември 1902 г., когато тази длъжност се изпълнява от Климент, преди да се премести учител в София.
Заедно със сина си Климент Кузман Шапкарев, според свидетелството на Амалия Шапкарева поема задача да подготвят скривалище за очаквания откуп за задържаната от дейци на организацията мис Стоун. За целта двамата симулират, че правят ремонт на домашната канализация, за да изкопаят няколкометров ров и да положат в него гледжосани тръби, в които да се поставят парите от откупа. Поради постоянното напрежение, създавано от държавната власт и върховистите, този вариант за пренасяне на откупа не се използва, но все пак част от парите минават през Самоков с участието на Климент и на братовчедката му Янка Каневчева.
Възрастният Шапкарев поема и ролята на връзка между Климент и Гоце, когато някой от тях отсъства от града. С това той облекчава контактите им, без забавяне и без съмнение у властите или у върховистите. Доказателство за това е споменатата вече ръкописна бележка на Климент до Кузман, а също така и свидетелството на Амалия Шапкарева в „Спомените”, че Гоце и сам е посещавал дома на учителя си винаги, когато преминава във вътрешността.
Готовността на Шапкарев да подпомага дейността на организацията се подчертава и от факта, че той поема ангажимент да уреди въпроса за назначаването на Янка Каневчева за учителка в Самоков . Целта на това назначение е да се създаде благовиден предлог за честите й пътувания от София за Самоков и обратно с куриерски задачи на Задграничното представителство на ВМОРО.
Кузман Шапкарев мечтае синът му Климент да се отдаде на научна работа в Софийския университет. Възможности за това се откриват през 1904 г., когато получава предложение да стане асистент на доц. Г. Бончев ръководител на катедра по петрография и минералогия. Един неповторим момент както за перспективното развитие на Климент в областта на естествените науки, така и за осъществяване на съкровената мечта на бащата – синът му да получи солидна база за научна работа. Такава подготовка е липсвала на самоукия учител, фолклорист, етнограф и историограф, затова и никога не е имал самочувствие, адекватно на постиженията му в многостранните му занимания. Но мечтата на бащата не се осъществява. Въпреки тези примамливи (и за двамата) перспективи Климент се отказва от поканата, за да изпълни решението на Задграничното представителство на ЦК на ВМОРО – да отиде учител в Одрин и да поеме поста на секретар на Одринския окръжен комитет. Кузман Шапкарев одобрява решението на сина си и го благославя за успешна работа в омразната Османска империя. Доказателство за това колко кръвно близко чувства бащата задълженията на сина си към революционната организация!
Позволявам си да приведа още един довод за отношението на Кузман Шапкарев към Гоце Делчев и Вътрешната македоно-одринска организация. Струва ми се, че макар и косвено, той също говори за съпричастността му към революционната борба. Като свидетелство за искрено и възторжено отношение на възрожденеца към Гоце вече посочих писмото му до П. К. Яворов. Бих искал да обърна внимание на последния цитиран израз: „Неговата загуба за нашия народе е незаместима, с нищо не може да се изкупи”! Шапкарев не пише „незабравим”, което би означавало само една лична и личностна оценка. Той използва думата „незаместим”. Явно е, че авторът на писмото преценява гибелта на своя ученик като тежка загуба за народа и революционната организация, които губят своя ръководител. За това свидетелства и начинът, по който К. Шапкарев посреща вестта за гибелта на Г. Делчев . Тя го разтърсва така силно и така дълбоко ангажира съзнанието му, че води до временна депресия. Това е колкото скръб по загубата на легендарния ръководител на революционната организация, толкова и силен смут от трудността организацията да излъчи достоен за неговото място водач и организатор на освободителната борба.
Кузман Шапкарев излиза от това състояние, когато в дома му се появява нов живот – първото му внуче, дъщерята на Климент – Савка. Макар бавно, т[ой] се връща към фолклористките и етнографските си занимания. И отново започва да се вълнува от дейността на ВМОРО, останала без ръководството на Г. Делчев. Така връзката му с революционната организация, преминала през личните взаимоотношения с Делчев, заема свое самостоятелно място в съзнанието и живота на седемдесетгодишния патриот.
Активният интерес на Кузман Шапкарев към дейността на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и към революционно-освободителното движение продължава до последните години на живота му. Той преживява болезнено настъпилото разединение в организацията. Писмено доказателство за това дават споменатите новооткрита пощенска картичка и писмо на Климент Шапкарев до баща му след Първия конгрес на революционната организация в Одрин, състоял се в края на август и началото на септември 1908 г. Това е само няколко месеца преди смъртта на възрожденеца – 18 март 1909 г. Тези две писма дават отговор на едно незапазено за нас писмо, в което бащата е изразявал тревогата си, възникнала поради превратните информации на във в. „Вечерна поща” . Те имат отрицателно отношение към конгреса и неговите решения, характеризират участниците в конгреса едва ли не като неблагонадеждна сбирщина от социалисти, санданисти, анархисти, шапкаристи и пр. В писмото-отговор Климент успокоява баща си. Той му разказва за този интерес и решенията му и преценява: „Само Шанговата поща плещи глупости, които не заслужават да им се отговори” .
[…] До тук проследихме отношението на Кузман Шапкарев към Гоце Делчев и към революционната борба. Интерес представлява обаче и отношението на Гоце Делчев и другите дейци на ВМОРО към Кузман Шапкарев. Светлина в тази насока хвърля друг откъс от цитираните по-горе детски спомени на Иван Кузманов Шапкарев, в които четем:
„Гоце Делчев заедно със своя щаб идваше всяка година (декември-януари) в Самоков и лично той се настаняваше у нас. У нас правеха и заседанията. Баща ми не вземаше участие в заседанията, но вратата между двете стаи – неговата и тази, в която заседаваха всякога стоеше отворена и Гоце от време на време отиваше при татко и си говореха нещо. Аз бях винаги при тях и имах грижата да поддържам печката и да им поднасям топъл чай. Всички говореха тихо и спокойно и най-вече чичо Гоце…
Чичо Гоце и другарите му по цели дни, а понякога и нощно време говореха, пишеха, разпореждаха. Понякога 2-3 дни отсъстваха, защото нощно време отиваха в Дупница; и мен на два пъти са ме водили в Дупница, гдето по указани адреси ходех да нося писма и да получавам отговори… Ех, че се радвах и „надувах”, че и аз съм като тях.
Чичо Гоце беше най-близък с големия ми брат Климент, който му беше секретар за България. Чичо Гоце много почиташе татко казваше му „дядо Кузмане” и всякога му целуваше ръка.
Когато го изпратихме последния път, майка му подари едни дебели вълнени чорапи, а татко му рече: „Гоце, добър път”, на което чичо Гоце откликна „Дядо Кузмана, на мене добър път, а на вас топъл кът…” .
Разказът на И. К. Шапкарев е достатъчно красноречив, за да бъде обясняван. Ще си позволя само един съвсем кратък коментар. От думите на чичо ми става ясно първо, че Гоце Делчев дълбоко уважава учителя си (целува му ръка); второ, че дълбоко е убеден в неговата безотказна готовност да бъде полезен на организацията, за да постигне революционното дело своята цел (затова той се обръща по време на заседанията на щаба за информация и мнения към Шапкарев) и трето, че както Г. Делчев, така и другарите му, са изпълнени с дълбоко доверие към стария възрожденец (те правят своите заседания в дома му при „открити врати” за Шапкарев). Следователно взаимоотношението е двустранно и осъзнато, неговата основа е беззаветният патриотизъм, а целта е освобождаването на намиращите се под османския ярем българи в Македония и Одринско.
Да се надяваме, че в бъдеще и други ще се заемат да изследват тази страна от делото и личността на Кузман А. Шапкарев, че с помощта на нови аргументи ще осветлят още по-пълно поставения проблем, ще спомогнат да се потвърди нашият извод. А той е: патриотизмът и демократизмът на този човек, когото проф. Ив. Шишманов нарича „рядък”, не се ограничават с просветителска позиция. В своето развитие Кузман Шапкарев стига до съзнанието за необходимостта от революционна въоръжена борба. Той й дава това, на което е способен в старческите си години. Мечтата му да види Македония и Одринско свободни не се осъществява, но той я завеща на потомците си. На смъртния одър неговите последни думи към тримата му. синове са: „,Деца, обичайте България и пазете българщината в Македония”! Всъщност това е неговият завет към всеки истински патриот.